Поредното нещо, единствено и само в България. Уникално и неповторимо. Орфеевото цвете. Защо го пускам тук? Ами много просто. Това е единственото цвете, което може да възкръства като Жар птица от нищото. Което може да възкръства като самата България. Ендемит. Има го само в България и то в планините на Родопите и Централния Балкан.
Приятно четене!

Хаберлея

"Дали всичко това е ала-бала? Дали растението, обявено за магическо, е най-обикновена тревичка"

Може и ала-бала да е. Може и най-обикновена тревичка да е. Както и този сайт и това Движение. А може и да не е. Кой знае. Само Небето знае.

http://www.omda.bg/bulg/priroda/silivr.htm

Всяка тайна на България се открива едва когато това трябва да стане.

Едва ли това цвете е най съкровената тайна. Но явно е дошло време да се запознае масовия българин с него.

А това, че растенията на България са уникални във всяко едно отношение - за това няма спор.
Както и хората.

Това съобщение е редактирано от Георги-НЗ на 29.12.2009, 23:07

Преглеждайки информацията за думата "харкома" ( голям меден съд, казан)- попаднах на един разказ :

Нашенско лековане

А едно слънце бе припекло — жареше като във фурна. И ветрец немаше листо да разклати, та още по икиндия усетих, че времето е на разваляне. Овцете зеха да сбират глави и да са душат една друга и кучетата са умърлушиха и подвиха опашки. Викам си: „Карай нах егрека!” и подбрах овцете. И още доде ги доях, облаците се нагрочиха (намръщиха), спуснаха се надолу,черни като сажде, и захлупиха баиря. Стана тъмно като посреде нощ. Зе да се светка и прогърмява.
И доде отнеса ведрата с млякото в колибата, доде забъркам каша на кучетата, доде това-онова — вятърът засвири. Бориките са запрививаха и заскърцаха, като да са трошът, и... дъждът чупурна. Ама дъжд да ти види окото! Хубаво че са лаха да има в колибата две-три мешови панчуги и еловици, та като забуботи огъня в огнището, душата ми са отпусна.
Паратико е в такова време да си самичек. Кечо бе отишъл с мулето нах Горсконо стопанство да докара кърма; солта ни бе на свършване, мисирюво брашно за кучетата имаше колкото една грепка и хлебът за нас се бе кратил (свършил). Немаше какво друго, сипах мляко в мътькото бакърче, закачих го на веругата да възври и оти ми са бе втръснало все мляко, забърках го с брашънце, та стана една кашица — ъх! Оплюсках я, олизах и паницата, и бакърът. Сетне изтурмих две цигари, фърлих връх огъня още някаква еловица, наместих отгоре едната панчуга, раздиплих козякът и си легнах.
По едно време, тъкмо съм се унесъл да заспя, чух кучетата — излаха. Да е Кечо — не е. Те него познават. Слушам ги — лаят на чиляк. Чакай — викам сила стана, доде не са го намисали, пък ми се стори и някой да рука. Рипнах бърже, отсунах вратата и напъдих кучетата:
— Ха, де!
Те се попощамиха и някой ме порука:
— Стрико Стояне-е!. . .
— Я съм я! Кой си ти?
— Петко, Мурджувото момче.
— Че бързай де, да се не наквасиш! — тъй му реках, оти ми стана драго, че ми иде дружинка.
Влезаха двамина, ама окапват от вода. Цяла барута протече от тях. Гледам ги по с една ризка на гърба и кръпи гашкове, та бутовете им са белеят. Тетенкат се като на Водици.
— Ами кое е — викам, — Петко, другото момче? Тувашно ли е?
— То — вика — не е момче. Момиче е! Германче!
— Бре! — чудя са я и гледам как зъбете му хлацкат. — Че то по нищо не се познава, че е момиче.
— Сега — казва — е тъй. Момче-момиче. . . объркана работа.
— Ами — викам — при това положение какво да ви правя?
— Нищо. Ние самички ще си се оправим.
— Щом е тъй — пак думам, — я си лягам, пък вие. . . Земи — викам — оттам, от кишето, мътьката харкома — изцедайте се в нея. Ще се сгоропалвате ли, тъй ли ще се сушите на огъня — ваша работа. Туряйте дърва — има, грейте се! Сетне раздипли Кечовия козяк, лягайте и се завивайте с одела. Ако ви мрази, фърлете отгоре и халището! Гладни ли сте?
— Че. . . гладни сме — вика. — Изядахме си сичкото ядене на пладнина. Смятах до довечера да стигнем до Горското, ала времето ни обърка.
— Хляб — признавам — трошица немам, ала мляко — колкото искате. Сипи от ведрото в бакъра и го закачи на веругата да възври! Сетне ако искате, сварете си и каша. Я го я брашното — в тиникията.
И си легнах. Легнах си, ама тъй се завих, та хем да мога да погледвам, хем да слушам. Хубаво, ама вътре нещо ме чагърка.
— Петко — питам, — че как са найдахте с това момиче?
— Тъй — вика. — Нали знаеш, че я се уча в София, та... ланско лято ходих в Германия на разходка и там се запознахме. Разведе ме тя по техните градове, води ме по техните планини, че кога си тръгнах, зех та й реках и тя да ми дойде на гости, та и я да я разведа по нашето. Оти, ако искаш да знаеш, нашия балкан е по-хубав от тяхния. Реках й тъй, на енкас(на шега) и не вярвах, че ще дойде, пък тя фана, та са изтърси. Найде ма и я ща ни ща — тръгнах да я водя. Дойдохме с рейса до Лъки, проводихме багажа в село, пък ние фанахме въз Брайкьовица нагоре през Стофуре, през Цънкалива гора. . . Хубаво, ама дъждът ни очука, като градушка — снопа. И ако не бе ти, не знам дали щехме да осъмнем живи.
Момичето нещо му продума, той й отвърна, ама нали пусто се не сегам! Сетне сипа мляко в бакъра, закачи го на огъня, даде й харкомата и са обърна гърбом, пък та са сгоропали като от майка родена. И я стиснах очи...
До утринта дъждът спря и по пладнина слънцето са показа. Дойде си и Кечо, изкарахме овцете на паша, той отиде с тях, пък я останах да понаредя това-онова. Гледам момичето още лежи — омърлушило се, пъшка, пожълтяло и зъбете му потракват.
— Вапцахме я! — вика Петко. — Настинала е, тресе я. Дали нема да ми отвори някаква беля, та да се чудя какво да сторя!
Фанах ръката й, барнах я по челото — гори! Гледа ме тя с присвити малки очинки, мъчи се да ми са засмее, ала не може.
— Стрикьо Стояне — вика ми Петко, — дай ми мулето да я откарам в Лъки, в болницата.Страх ма я да не ми отвори по-голяма беля.
Продума и на нея нещо, ала тя поклати глава и рече едно „найн”!
— Не ще — разправя ми Петко. — Женски инат!
— Щом е тъй — реках, — кажи й да знае: я ще я оправя, ама не ща да ми се цупи. Моите илаче са горчиви.
Каза й. Тя се понасмя и рече „гут” — демек, сетих са я, съгласна е.
Сипах тогава в една паничка гас, турих и сол, разбърках го и наредам Петкому:
— Разтрий я, разкажи я, ама яката: да не остане сухо местенце по нея! Я отивам да намъкна биле, каквото си знам, и доде са върна, да е готова!
Намъкнах биле, върнах са, очистих го, турих го на огъня да се вари и ага водата остана до половинака тенджура, присипах я в една купа. Напълних филжака и й го дадох да го изпие. Още като пийна и са нагрочи, зе да ми бута ръката, ама я дато я стиснах за врата, сама си отвори устата — изпи го. Завихме я с Кечовите одела, фърлих й отгоре кюркят и викам Петкому:
— Нема да мине и половин час и ще стане вир вода, ама ти немой й дава да са открива, доде се не зазнои хубаве и доде не текнат вади по лицето й. Тогава чак я обриши и й дай да се премени. Я тука: и риза, и гаще — мои са. Може да я постъргват, ала нема други. Нейната руба пък тури до огъня да съхне и ага пак се зазнои — пак я премени! Тъй три-четри пъти. И като са минат три часа, дай й пак да пие от илача. Ако не ще — порукай ма да я стисна за врата. Та ага си иде, да помни и приказва какъв е доктор видела в България!
Оздравя! Пресекохме болестта и още на другия ден се вдигна момичето. Окикери се. Отиде Петко в Горското и от магазинчето донесе пълна торба със салами и други щървълъци (лакомства). Вечерта, кога всички се сбрахме, колибата светеше: момичето бе измело и примело, та прашинка не можеше да се найде. Умило бе съдовете, отупало бе оделата и козяците, избрисало бе и жамовете и сичко бе наредило като в аптека. Аферим на такова момиче!
Сетне. . . три деня вървя с нас — следеше ни с овцете. Сбираше китки и се кичеше, с кучетата играеше като дете. Кечо й свири на кавал, я пък надух гайдата. Хич не й са разделяше с нас. Научи са да ми вика стрикьо Стойане, ама едно смяшно го гълчеше, та Кечо се попикаваше от смях. Пък на него викаше хер Кечйо. На раздяла се фърли на врата ми и доде са усетя, примляска ме и по двете бузи.
— О — вика,— грос папа, стрикьо Стойан, ти... добър чиляк!

Разказал: XР. ДАСКАЛОВ

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)